Марта Греъм: "Тялото е свята дреха"
Силвия Тодорова
Какво се крие зад името „Греъм”, превърнало се в название на цяла школа в областта на модерното танцово изкуство? Отговорът е – животът на една жена, посветен на танца с безпрекословно и безкомпромисно себеотдаване на тялото и душата. “Танцът – казва тя – е скритият език на душата.”, а „Тялото е свята дреха - с него влизаме в живота и с него го напускаме, затова трябва да се отнасяме към него с уважение.”
Легендарната прима на танца - Марта Греъм (11 май 1893 г. – 1 април 1991 г. ) прекарва на сцената като изпълнител 50 години и продължава да твори и преподава до 96-годишна възраст. Нейният революционен дух я тласка към експерименти, резултатът от които е новата балетна техника, която тя създава. С основание се смята, че по отношение на обогатяването на традиционните форми на движение и изобретяването на нови, Марта Греъм заема едно от най-първите места в историята на танца. Тя приема и пречупва през себе си различни влияния и създава своя собствена „азбука” на танцовото изкуство. Нейните абстрактни и метафорични движения отразяват душевните състояния на човека и му дават свободата да изразява подсъзнателните си импулси. Марта Греъм срива всички канони в танца, като отхвърля традиционните „па” и цялата балетна техника с изпънатите падьоми. Тя твърди, че движението е циклично: то се стреми към кулминационния връх, а след това преминава в отпускане и разхлабване, което е толкова важно, както и напрежението. "Не танцувах по начин, по който го правеха другите”, споделя тя „При мен имаше, както самата аз го формулирам, нещо като свиване и отпускане. Използвах извитото на дъга стъпало. Показвах усилието.” Греъм подчертава също значението на една „централна точка”, от която произтича движението; изобретява множество красиви движения на падащото към земята тяло, както и на неговото повдигане от пода; открива сложната техника на балансирането със сгънати колене и въвежда въртенето при изменчива и колебаеща се ос на тялото. Самата тя нарича своята техника "начин да правиш нещата по-различно от другите".
Танцовото си развитие Марта Греъм започва от школата „Денишоун” (просъществувала от 1914 г. до 1932 г.) на Рут Сен Денис и Тед Шоун, където освен танц се изучавали философия и всички близки до танца изкуства. За танца, както и за другите области на изкуството, началото на ХХ век е революционно. Светът се променя стремително бързо и логично търсенията са отправени към нови изразни средства и концепции, които да бъдат адекватни на действителността. Приказните сюжети от балета, особено след Първата световна война, вече не са актуални. Но модерните танцови техники със своята абстрактна, емоционална и експресивна изразност, са в крак с динамиката и духа на времето.
Най-видната представителка на американския съвременен танц открива и призванието си да преподава след като е поканена през 1923 г. да ръководи департамента по танци в Eastman School of Music. Ограниченията на бюрокрацията обаче я подтикват да напусне и тя създава собствена школа през 1926 г., където е свободна да експериментира и върши почти всичко сама, даже костюмите са нейно дело. В своите хореографии Марта Греъм залага силно на сценичното облекло и декорите, които за нея са съществен елемент от цялостното внушение.
Партитурите за много от танците й пише композиторът Луис Хорст, който е европейски възпитаник, силно впечатлен от идеите на немския експресионизъм. А под влиянието на Хорст тези идеи, заедно с влиянието на немския свободен изразен танц, възприема и самата Греъм. Като философска и естетическа концепция, експресионизмът отбелязва нов качествен етап в развитието на немския свободен изразен танц (своеобразен културен феномен на ХХ век), който от своя страна е в основата на модерния танц във всичките му разновидности и направления. „Денс модерн” в Америка започва да се оформя в края на 20-те и началото на 30-те години, когато немският свободен изразен танц вече е в своя апогей на развитие и негови представители са гастролирали многократно в САЩ.
Взаимодействието между танц-модерн в Америка и немския танцов феномен, може да се представи образно чрез срещите и взаимоотношенията между техните най-видни представителки от едната и от другата страна на океана, а именно Марта Греъм и гранд дамата на немския танц – Мери Вигман. Още при първите гастроли на германката в САЩ (между 1930 и 1934 г.) Греъм показва личното си позитивно отношение към нея, като го заявява многократно и публично в различни интервюта в печата. Двете остават в приятелски отношения до края на живота си и се срещат няколко пъти и след Втората световна война. Известна дистанцираност между тях се появава във връзка с националсоциализма, към който Марта Греъм има силно отрицателна позиция и категорично отказва да танцува с трупата си по време на олимпийските игри в Берлин през 1936 г., въприки че многократно и настойчиво е канена. В творческо отношение Мери Вигман оказва силно въздействие върху Греъм като хореограф. И макар примата на американския модерен танц да твърди, че всичко, което сътворява, е плод на вътрешните й импулси и произлиза от самата нея, тя все пак споделя следното: „Аз съм крадец, но не се срамувам да крада от всичко най-хубаво, до което съм се докоснала – Платон, Пикасо, Бертрам Рос. И аз крада, и тържествувам, че крада, от необятното минало и от настоящето и стоя пред неизвестността на бъдещето като един славен и щастлив крадец. Има толкова много прекрасни неща, които могат да бъдат ограбени. Аз знам стойността на това, което крада и това, което съхранявам в себе си от всички времена, но не като лично притежание, а като наследство и завещание” (по М. Градечлиева, сп. „Музикални хоризонти”).
Оригиналните и емблематични личности-хореографи с техните ярки индивидуалности допринасят най-много за развитието на модерния танц и името на Марта Греъм е неопровержим пример за това. Разбира се, могат да се споменат и други творци от световна величина, сред които достойно място заемат също българските артисти в обаластта на модерния танц. Сред тях са големите имена на патриарха на българския балет Атанас Петров (1899-1978), д-р Лидия Вълкова-Бешевич, Соня Георгиева, както и Мария Димова, която се насочва към творбите на български композитори и създава образец, следван по-късно от редица творци – тя съчетава пластиката, танцовата лексика и техниката на модерните стилови направления с елементи от българския национален фолклор. През първите десетилетия на ХХ някои от немските танцови модернисти, като известната солотанцьорка Валерия Кратина, например, присъстват и в концертния живот на София. По това време редица български балетмайстори се развиват изцяло под влиянието на немския свободен изразен танц и се обучават в различни модерни танцови техники в Германия, Австрия, Франция.
В България техниката на Марта Греъм е въведена като учебна дисциплина в балетно училище през 1978 г., две години след като тя получава най-високото гражданско отличие на САЩ – Президентският медал на свободата. През 1985 г. президентът Роналд Рейгън я удостоява също и с почетния Медал на изкуствата. В културния живот на ХХ век влиянието на Марта Греъм като танцьор, хореограф и танцов педагог я поставя редом до Игор Стравински и Пикасо. На 96 години, след като е създала 181 оригинални танцови хореографии, Марта Греъм съблича свещената дреха, позволила й да изживее магията на танца и да твори красота от движенията на човешкото тяло. Нейните революционни идеи и танцови постижения продължават да оказват силно въздействие върху съвременния танцов живот. През 1998 г. списание „Тайм” определя Марта Греъм като „Танцьор на века”, а „Пийпъл мегазин” с пълно основание й отрежда водещо място сред жените икони на ХХ век.
Снимки:
1. Марта Греъм като Клитемнестра през 1958 г. 2. Кристин Дакин в танца на Марта Греъм „Нощно пътуване” (1947)
3. Алесандра Проспери и Кенет Топинг в танца на Марта Греъм “Ангелски диалог” (1955)
4. Марта Греъм (1948)
Фото: © Джон Дийн
bg.wikipedia.org
www.theyoungandhungry.com
www.criticaldance.com
Източници:
Попов, Теодор, „Отново за немския свободен изразен танц”, РИК-I-C, София 2000
http://marthagraham.org
| Коментари (1) |
Прочетено: 14284 пъти © Fashion Lifestyle Magazine, брой 31, Февруари 2010
Часовникът – начин да овладеем времето
Савина Ангелова
Часовникът - той е до нас винаги, когато бързаме, бавим се или закъсняваме. Той е този, който ни помага да обуздаем времето, да го задържим. И с него успяваме! В днешния все по- забързан свят, сякаш все по-често и по-притеснено се налага да поглеждаме именно към него.
Той е юздите на нашето време, на секундите, минутите и часовете. Но той помни и много повече от това, защото именно часовникът е пропътувал цялото това време с нас. Бил е слънчев, пясъчен и стенен, но откога го носим със себе си и на ръката си, ще разкаже самият той.
Първите часовници, които хората носели със себе си, били изработени през XVI век в Европа. Носели са ги закрепени към облеклото или с верижка около врата. Били са тежки, с цилиндрична форма и изработени от месинг. Диаметърът им е бил няколко сантиметра. Постепенно формата се променя в овална и наподобявала яйце. В по- късните години на този век обаче формата на часовниците започва да става необичайна – на книги, животни, плодове, звезди, цветя и насекоми.
Точността на тези часовници била почти нищожна, тъй като изоставали с няколко часа на ден и практически били безполезни. Оценявали се обаче като бижута от страна на висшето общество, тъй като имали фини орнаменти, необичайна форма или интересен механизъм. Твърди се, че дори и Кралица Елизабет I разполагала с такъв часовник.
Постепенно начинът на носене на този часовник се променя през XVII век. През 1675 г. Чарлз II от Англия въвежда жилетките, в чийто джоб се побира часовникът. Формата му през този век вече еволюира в типичната за часовник - закръглен и плосък, без остри ръбове. Вече започва и използването на стъкло за покриване на циферблата.
В средата на века започват и усилията за подобряване точността на часовниците чрез промяна на механизмите им. В края на XVII и началото на XVIII век при часовниците се въвежда и стрелката за минути, което намалява изоставането от няколко часа на едва няколко минути.
През XIX век жените започват да носят часовник като бижу, а мъжете гледали на този аксесоар с насмешка. Те носели часовника си предимно в джобовете, за да не личи, че го притежават. Жените го носели на китката си, поглеждали го много по-често, но въпреки това и те не го оценявали толкова, колкото обществото днес. 
Войните по това време обаче били решаващ фактор за навлизането на часовника като аксесоар и при мъжете. По време на битка войниците осъзнали необходимостта от бързо разбиране на времето, без да се налага използването на тежки и не толкова лесни за употреба часовници. Способността да се чете часа с бърз поглед, а не като се търси в джобове, се оказва критично в битка.
Пример за това е Англо-бурската война (1899-1902 ) в Южна Африка. За да освободят ръцете си по време на битка, британските войници монтирали часовниците си на кожени ремъци, така че те могат да ги носят на китката си, като по този начин освобождават ръцете си. С помощта на ръчните часовници, британските войници са били в състояние да синхронизират атаките си и да се борят ефективно. Смята се ръчният часовник дори е помогнал да се промени хода на събитията в полза на Великобритания. По този начин в началото на XX век часовникът “спечелил” на своя страна и мъжкия пол. Военните организации започват търсенето на новото изобретение. Часовниците вече имат особено значение и при летателните бойни операции.
Продуктът постепенно става хит на пазара на новите проекти започват да се произвеждат на основата на същата тази концепция. Първите ръчни часовници били по-малки версии на джобен часовник, монтиран на кожена каишка. Популярността на ръчния часовник обаче все още е ограничена до дамски модели.
Богатите мъже по това време все още носели златни джобни часовници, които били символ на статут по това време. Считало се, че ръчният часовник е само временна мода, която скоро ще си отиде.
През 1904 г. бразилският пилот Алберт Сантос Дюмон помолил приятеля си Луи Картие да му помогне с алтернатива, която ще му позволи да освободи и двете си ръце за изпълнения по време на полет. По това време часовникът е един от основните прибори при управлението на самолет, а е трудно и неудобно да се разкопчава якето и да се търси часовник на верижка.
Часовникът “Сантос” влиза в продажба за пръв път през 1911 г. - датата на първото производство на часовници "Картие”. Счита се, че това е първият ръчен часовник, който е замислен като такъв. Той е изключително функционален, квадратен, със заоблени ъгли, има 8 винта и голяма, назъбена коронка. От особено значение е помощта на Едмон Жеже, който изобретява специален тънък механизъм.
Картие упорито отказва да тиражира своето произведение, тъй като е обещал на Сантос ексклузивен часовник. Този часовник става достъпен за публиката чак през 1978 г., когато е направен от стомана и злато.
През 1906 г. развитието на часовниците направило стъпка напред с изобретяването на разширяващите се гъвкави стоманени верижки тип гривна.
Скоро след проектирането на ръчните часовници, формите започват да се разнообразяват значително. Най-новите форми били въведени от нови фирми. Такива са Movado и Patek Philippe, която прави първите часовници в правоъгълна форма.
От 1913 г. нататък все повече и повече часовници започват да се развиват във всички форми и стилове. Постепенно се добавят други функции на часовниците като лунни фази, месец и ден.
Постепенно ръчният часовник достигнал и до масовия пазар. По време на Първата световна война търсенето на часовници от войниците белязало своя връх. Причина за това било стратегическото наученото в Англо-бурската война.
Докато по това време немските войски са издадени до голяма степен от джобните си часовници, съюзническите войски са имали широк набор от по-удобни нови модели.
Часовниците вече не се считат за новост, но по време на войната са необходимост и компаниите трябва да вървят в крак с търсенето.
Компания, която се ползва с успех през това време е Wilsdorf & Davis, основана през 1905 г. По-късно, през 1915 година, компанията е преименувана на Rolex Watch Company, Ltd. Ханс Вилсдорф е основател и директор на “Ролекс”. Той е силен поддръжник на часовниците още от началото на века. Докато останалите се присмивали на часовниците, Ханс продължавал да експериментира с тяхната точност и надеждност.
Заради това дори често се твърди, че той е направил повече за напредъка, отколкото всеки друг в историята. През 1910 г., Rolex получава награди от Школата по часовникарството, а четири години по-късно получава и сертификат клас А на прецизност.
Часовниците, направени между 1910 г. и 1930 г., са от типа на тези, които ние виждаме днес. Марки като Rolex, Cartier, Jaeger Le Coultre, "Омега" са сред най-скъпите и подбрани сортове.
След Първата световна война много войници се връщат у дома си с ръчни часовници. В последните години на войната часовниците започнали да имат много подобрения благодарение на Франсис Баумгартнер и Денисън. Те въвеждат революционен дизайн, който прави аксесоара по-устойчиви на вода и прах.
През 1920 г. в света на ръчните часовници Rolex дебютира с елегантните Rolex Prince и неговата революционна форма. Той има така нареченото "двойно време" , тъй като освен сектора за минути и часове има и отделен сектор за секунди.
Впечатлен от бронираните военни машини, които се използват по време на Първата световна война, Луи Картие създава часовник Cartier Tank, който е посветен на тях. Изобретява го през 1919 година. Той е семпъл, със строга геометрична форма, както повеляват каноните на стила ар деко. В момента в който излиза на пазара, Tank de Cartier става един от най-продаваните часовници в света и все още е сред тях.
Едмон Жеже създава механизъм, който е висок само 1,32 мм и е изработен от сплав, устойчива на големи температурни промени. Жеже използва и изобретението на Адриан Филип от Patek Philippe – коронката служи не само за навиване, а и за настройване на часовника. По същото това време Жеже патентова катарамата boucle deployante, която е характерна с елегантността си. Картие използва Tank, за да създаде цяла поредица от успешни модели с различен декоративен акцент.
През 1926 г. Rolex създава първия водоустойчив часовник. Негов изобретател е основателят на компанията Ханс Вилсдорф. Rolex Oyster е използван от Мерцедес Глайце при преплуването на Ла Манша. Няколко години по-късно отново Вилсдорф създава първия автоматично навиващ се часовник Rolex Perpetual и първия ръчен часовник с календар Rolex Datejust и Rolex Day-Date, както и първия часовник с хронометър Rolex Daytona.
През 1931 г. Jaeger-LeCoultre създава часовника Reverso. Към компанията се обръщат офицерите на британската армия и ги молят за красив, надежден, здрав часовник, който да не се издрасква и чупи лесно. Рене-Алфред Шово, наследникът на Едмон Жеже, създал уникален по своята конструкция въртящ се часовник. На основата на този часовник е направен и Tank Basculante на Cartier. Reverso има всевъзможни модели: спортен, водоустойчив, астрономически, с два и три циферблата, свързани помежду си!
През 1932 Patek Philippe създава най-прочутия си модел – Calatrava. Той се превръща в символ на компанията - класическият златен часовник с тънък корпус, тънки маркери за часовете и тънки стрелки. Кръстът на Calatrava, който е стилизирана детелина, става лого на марката.
В периода между двете световни войни ръчните часовници излизат на мода и от 1930 г. съотношението между тях и джобните часовници е 50 към 1.
По време на Втората световна война, търсенето на часовници спаднало значително и много най-големите компании излезли от бизнеса. В повечето страни този аксесоар се превръща в недостижим лукс, а производството било спряно за всичко, освен за военните нужди.
Въпреки обратите обаче били въведени много нови иновации в дизайна. Неутрална Швейцария продължила да изработва часовници за военни поръчки. Часовниците били разработени за бойни пилоти и за подводни дейности, изискващи много по-голяма водоустойчивост.
Успехът на ръчния часовник е роден от необходимост, а Rolex продължава тази традиция чрез въвеждане на редица професионални часовници в началото на 1950 г. Тези модели били замислени и по необходимост, тъй като те включват характеристики и атрибути, които са от съществено значение за определена задача или професия.
След войната масовото производство било възобновено заедно с много нововъведения. Така през 1957 г. се появява първият електрически часовник, захранван от батерии. Той е направен от компанията Hamilton watches в Америка.
Конкуренцията между производителите през 50-те и 60-те години на миналия век се върти около намаляване на размера. През 1969 г. е разработен първият автоматичен часовник.
През 70-те години на 20-ти век светът на часовниците навлиза в кварцовата революция, водена от японците и американците. Първият кварцов часовник е изработен в Швейцария.
Днес часовникът не е просто средство, което да покаже времето. Той е моден аксесоар и символ на статут. Той е част от живота както на мъжете, така и на жените. Необходим е за всяка човешка дейност като средство за бизнес, спорт, мода. Едно обаче е сигурно – науката и дизайнерите все още могат да направят толкова много нововъведения в часовниците, които все пак просто да отговарят на въпроса „Колко е часът?”.
Източници:
www.qualitytyme.net, www.articlesbase.com, http://www.millionaire.bg , http://www.watchhistorian.com , www.watches-universe.com, ezinearticles.com, collection.rin.ru, en.wikipedia.org
Снимки:
www.clocksonly.com, wapedia.mobi, tistory.co, www.antiquorum.com, www.ngarag.com, www.topluxurywatches1.com, photos.jibble.org
| Коментари (0) |
Прочетено: 14013 пъти © Fashion Lifestyle Magazine, брой 31, Февруари 2010
ОЩЕ ПУБЛИКАЦИИ:БРОЙ 30: Ръкавиците – най-древният спътник на човека
БРОЙ 29: Костюмът на Дядо Коледа – от Свети Николай до Кока-Кола
БРОЙ 28: "Пума" срещу "Адидас" – война по време на мир
БРОЙ 27: Панталонът – най-смелото женско завоевание
БРОЙ 26: Корсетът – безсмъртна смъртоносна тайна
